Етикет: сърце

Не мога да спра. А и не искам. Някои го приемат като лекомислие. Цъкат с език, когато научат за поредното ми своеволие. Мислят си наум защо съм тръгнала по този неотъпкан път. Защо не си седна на…стола и не се съсредоточа върху истински нормалните неща. Разбирам ги. Разбирам и себе си. Трудно е да си свободен, но да си затворник на собствените си мисли и преживявания. Не искам да “приседна”. Не съм сигурна накъде съм тръгнала, но съм сигурна, че искам да стигна някъде…напред.

Не го правя напук. Нито, за да компенсирам липсата на посока. Правя го, защото лъвското ми сърце ме е хванало за ръка и все ме дърпа натам, сякаш знае пътя. Понякога се запъвам, бутам в обратната посока, хапя здраво стиснатите му лапи. Но не ме пуска и продължава да ме дърпа напред. Някои ще си помислят, че съм глупачка, която не знае какво иска. Други ще изсъскат, че щом те не ме правят щастлива, никой няма да успее. Трети ще замълчат и ще ме подминат, защото нарушавам подреденото им ежедневие. Всички ще са прави. И всички ще грешат, защото никой няма да е близо до моята истина, до моя път напред.

Не искам да спра, докато сърцето ми ме дърпа в друга посока. То знае къде ще е спокойно. И търси това място за мен. Ако на това му се казва лекомислие, то тогава нека мислите ми са по-леки от въздуха. Ако на това му се казва непокорност, то нека душата ми е по-непокорна от вятъра. Не се бунтувам. Не драматизирам. Следвам посоката на сърцето си и се надявам да ме заведе у дома. Надявам се там да целуне по нослето моето игриво лекомислие и да погали по рамото моята лъвска непокорност. Защото най-сетне самото то ще бъде покорено от топлото усещане да бъде там, където принадлежи.

Поспри за малко. Отбий се в сърцето ми. Открехни бавно вратата. Нека ароматът на прясно окосена трева да те целуне по бузата за „Добре дошъл“. Усмихни ми се. Позволи ми да видя танцуващото пламъче в очите ти. Не отмествай поглед. Не се срамувай. Сами сме. Само моето пеперудено нетърпение и твоята рогата гордост.

Събуй обувките си. Докосни зеленото и росно одеяло под нозете си. Остави се на изненадата от хладното докосване. Стопли се в моя поглед. Толкова се взирах в далечината да те видя, че очите ми са като нагорещени камъни. Поседни върху тях. Нека ти разкажат колко са те чакали да те видят, колко образи са криели под клепачите си, колко умора се е стичала в сълзите им. Поседни спокоен, за да те разгледат, да те опознаят, да те прегърнат с тихото пърхане на миглите си. Оцвети ирисите им с твоя поглед.

Поспри за малко. Да мислиш. Да материализираш. Да пресмяташ. Полегни и почувствай твоя свят, пръснат в ъгълчетата на моята поляна. Засади си маслиново дърво. Пусни корен. Назови ме по име. Чувствай. Просто чувствай сърцето си. Знам, че и ти си чакал тази среща. Затова поспри. Не подминавай. Отвори вратата и пристъпи към себе си. Аз те чакам. Пантофи не съм приготвила. Постлала съм за теб зелен килим от любов и топлина.

Ти само ела и остани…поне докато маслината порасне и пеперудите се научат на търпение.

„Голямата любов е на една ръка разстояние от разбитото сърце“…. Не мога да спра да се чудя дали има разлика между сърце, което е разбито изведнъж и това, което е разбивано на малки късчета, докато накрая не се е разпаднало на стъклен прах. От онзи, който не реже, а боде. Аз лично бих предпочела да ме порежат веднъж. Да има дълбока и болезнена рана, но да ми я зашият с конци, за да съм сигурна, че ще зарасне. Иначе одраскването се лекува бавно, щипе, кърви. Никой не може да го зашие, да го залепи. Отворена рана, която трябва да мине от само себе си. А ако се замърси? Ще мине. Засилвало имунитета.

Та моето сърце не е разбито, а с хиляди драскотини. Мъже ли бяха, мои фантазии и очаквания или просто моментни емоции. Каквото и да беше, щипането си е истинско. Резултатът е налице – не разбито, а надрано сърце, което чакам да мине…от само себе си. Смятах, че белези от надрано не остават, но преди много години моят Хъси (прекрасен бял котарак с оранжеви петънца) ме одраска толкова силно по ръката, че и до днес белегът си стои. Няма слънчеви лъчи, младежко акне или изминали години, които да го заличат.

Белегът не ми пречи. Често дори ме изненадва, защото съм забравила за него. Другите го виждат, понякога го целуват. „Това е просто белег от котката ми“, казвам аз и махам с ръка. А за сърцето какво да кажа. „Това е просто спомен от „любовта“ на един нарцистичен егоист“ или „Когато едно куче се страхува, то хапе, така и мен ме нахапаха“ или „Вместо да си купи нова кола, реши да напомпа мускулите на своето его с мен“. Какво да кажа, когато някой ме попита за белезите от надрано по сърцето ми?

Не вярвам, че другите не могат да ни наранят, ако ние самите не им позволим това. Ако сърцето ти е добро, вярва, чувства, то рано или късно ще бъде предадено. И това няма как да се предотврати. Защото колкото и да спада въздухът в нашата надуваема възглавница под формата на сърце, винаги ще се намери някой, който ще подпре глава на нея „само да провери дали все пак няма да му бъде удобна“.

Причини много, белези също. Не чакам момента да ги заобичам и ценя. Не чакам и момента да забравя бледорозовото им сълзене. Не чакам нищо. Усещам ги и се опитвам да не съжалявам. Защото в крайна сметка затова е сърцето, да помпа и изтласква живот за цялото ни съществуване. Та макар и белязано, надрано и спаднало, аз си го обичам, защото си е моето сърце и може белезите да останат по него, но нападателите вече ги няма. Надраното сърце само ми напомня за силната емоция, за опита да обичам и да ме обичат.

И въпреки че котката ми ме нарани, когато бях дете, аз и до днес си спомням с любов за нея. Една дива и неопитомена животинка, която много обичах. Сигурна съм, че и тя ме е обичала по единствения начин, по който дивата ѝ природа ѝ е позволявала.