Носете си усмивките

Вече не вярвам на усмивките от новите ленти. Изкуствените пози ми намигат като летен дъжд от синьо небе. Толкова еднакви и допълващи се, че сякаш образуват един пъзел от щастливо запечатан спомен. Вече не се усмихваме на някого или на нещо, а на тройните камери, които се оглеждат в очите ни и търсят ефекта на разкрасяването. Изкушаващо е да се оглеждаш в светлината на техниката. Ставаш красив, секси, магнетичен, мистериозен, забавен, какъвто пожелаеш. С лека замазка на бръчките, винтидж ефект и много наситени цветове вече си част от пъзела.

Щастието се превърна в имагинерна величина. Ако не си го показал, значи не съществува. Любовта започна да се измерва с броя „лайкове“, които сме „събрали“, с желанието да демонстрираме усмивки и безоблачни отношения. Застиваме в най-фотогеничната си поза, хванали здраво рамото на човека до себе си, за да покажем на света, че го има и е до нас, а когато мигът отмине, пускаме тази илюзия и настървено прекарваме часове в избор на най-добрия кадър. Подготвяме го за явяване в конкурс за най-щастлива двойка. Искаме да ни определят, да ни завидят, да натрием носовете на тези, които са ни „изпуснали“ и на онези, които не са запечатвали любовта ни с усмивка. Толкова силно искаме да се докоснем до любовта, че проектираме друга реалност в кадри, които преживяваме като истински, а забравяме да живеем. Толкова сме се вкопчили в желанието да споделяме всичко с външния свят, че забравяме за това, което се случва вътре в нас.

От всичките воайори и свидетели на стъпките, които правим, забравяме накъде сме тръгнали. И никога не стигаме до така търсеното щастие. Защото то не е в перфектната снимка на перфектното място с перфектния човек, нито в сърчицата, които се раздават безхаберно. Щастие е да спреш да се правиш на щастлив и да търсиш идеално пасващото парченце от пъзела. Щастие е да прегърнеш рамото на човека до себе си, когато камерите не са наоколо, да излезете на разходка и да си говорите с часове, забравили за света около вас. Щастие е да не се интересуваш от кадрираното ежедневие на околните, а само от това какво се случва в душите на най-любимите ти хора. Щастие е да погледнеш право в очите залеза и да му се усмихнеш, не през обектива, а през зеницата на кристалния си поглед. Щастие е да започнеш да се включваш в живите предавания на собствените си преживявания, а не да ги наблюдаваш на запис. Щастие е да храниш душата си с мечти и планове, а не с обърнати нагоре палци.

От толкова изпратени сърчица забравихме как да говорим на сърцето си. А то е там и чака да му обърнем внимание. Наблюдава бездарното представление на егото и мълчаливо се усмихва на наивността ни. Чака да го направим щастливо и да спрем с този житейски ексхибиционизъм. Чака да осъзнаем, че щастието обича тишината, а нещастието иска да бъде прегърнато от любими ръце, които ще изтрият сълзите му, ще притъпят болката му. Чака да спрем да плетем паяжини за тълпата от „фенове“ и да се приберем у дома под топлата завивка, където телефоните са изключени, а усмивките са истински.

На кафе

Всички говорят за трудните времена, когато човек е сам, объркан, без половинка, третинка или четвъртинка, която да прибави към своето леко носталгично съществуване. Да се пише за самотата е лесно. Поетите редят рима след рима за нейното мълчание. Музикантите съчиняват мелодии, които да са в ритъм с нейната тишина. В киносалоните се леят сълзи за поредната изгубена душа, която търси път към себе си, защото няма друг, към когото да върви. Лесно е, защото е познато. Защото всеки човек в един момент от своя живот е учил азбуката на самотата. Сричал е думичките като първолак, опитвайки се да разбере техния смисъл.

И какво се случва когато настъпи онзи дългоочакван момент? Научил си се да четеш буквара на необвързаните и да изговаряш цели изречения с лекота и удоволствие. Наслаждаваш се на думите, които извират благоуханно от сърцето ти: „Сама съм и ми е толкова хубаво“. И след това скорострелно те връщат в първи клас с новия учебник – математика за начинаещи. Или как 1+1 е равно на 2! Предзвикателството да се научиш да смяташ отново е неоспоримо. Аз никога не съм била природен талант в математиката. Учех доста усърдно, за да изкарвам добри оценки. Бях отличничка, но насила. Винаги съм се възхищавала на умовете, които пресмятат за забавление. Тези, на които не им трябва калкулатор, сметало или клечки за кибрит. Дали на тях им е по-лесно да разберат защо 1+1 е равно на 2 и 1 винаги ли трябва да е равно на 1, за да могат заедно да бъдат 2.

Когато вече си част от уравнение, за което си копнял години наред, как (по дяволите) да се научиш да смяташ, като досега си наблягал на буквите от А до З. Първите признаци на тази предизпитна треска усетих, когато диаметърът на разперените ми ръце в леглото трябваше да се намали. Тогава се ужасих. Сякаш някой искаше да ме смали до размерите на Малечка Палечка, а аз исках да царувам в леглото. Все пак си е моето легло, бранило ме е от хищници през годините. Попивало е сълзите ми. Прегръщало ме е в тъмнината, за да не ме е страх. Как да си дам дори и частица от леглото, когато то е било най-верният ми приятел и е сричало азбуката, заедно с мен. След леглото дойде моментът с любимото ми кафе на джезве, което започна да ми нагарча, когато ми се налагаше да го пия сама. Не обичам кафето със захар, но дори добавянето на 2-3 лъжички не успяваха да го подсладят. Чудех се как е възможно само за няколко месеца вкусовите ми рецептори да са се променили до такава степен, че да не разпознават собствения си любим сутрешен ритуал.

Сякаш сега се запознавах със себе си…отново. Тъкмо извървях пътя на АЗ-а и сега се учех как този път да се вплете в математическото НИЕ, без да губи своето значение. Трудно е да се говори за момента, когато целият ти живот придобива нови форми. Любовта е да се огънеш, дотолкова, доколкото мускулите на сърцето ти го позволяват. Любовта не е градски транспорт, препълнен асансьор или маса за двама. Любовта е напасване, решаване на нови задачи, откриване на нови цветове и вкусове, трансформиране на сетивата. Любовта е любимото кафе да нагарча, защото не е споделено с друга сънена усмивка.

Аз продължавам да пия кафето си без захар, но вече ми е достатъчно сладко, защото спрях да се опълчвам срещу тази мъчителна за мен математика. Осъзнах, че няма смисъл да си пия кафето без неговата усмивка, защото да бягаш от случването на едно уравнение е по-малко или равно на 0. А по този предмет вече бях пълна отличничка.