Скучна доза щастие

Цари всеобщо веселие. Приятно е да се чувстваш част от широките усмивки и зареждащите ритми. Но докато седя безмълвна и вдишвам чуждото забавление, осъзнавам, че третото ми око търси с поглед сродна душа, с която да разплита магия. И тогава ме перва истината, която дълго време стоеше наказана в ъгъла – моите стимуланти вече са различни. И аз захапвам цигара след цигара, но не за настроение, а за запълване на самотните мисли с безметежен дим. И аз се опиянявам от домашни гроздови ферментации, но само до момента, в който изпаренията затанцуват приятен и неангажиращ блус със сърцето ми.

Вече не обичам крайностите. Животът тече прекалено бързо, за да добавям във вените му високи градуси на безпаметност. Не искам часове, прекарани в забрава. Искам да помня. Искрените усмивки. Разменените съучастнически погледи на сходни енергии. Хубавата песен, която звучи на заден фон и мелодията от думи, която я надпява. Може би съм скучна. Най-вероятно. Много скука има в душата ми, която чака да бъде споделена. Много книги не са прочетени, картини не са нарисувани, разкази не са написани, места не са посетени и много любов не е изживяна. Толкова много скука има в сърцето ми, че ще прелее от безпочвени надежди, че има и друг начин да бъдем споделени.

Докога можеш да тъпчеш душата си с вредни храни с надеждата, че ѝ е необходима малка доза емоция, за да остане във форма? Докога можеш да стимулираш ума си с чужди срещи? Би ли стоял в равнината, когато искаш да изкачваш планини? Докога можеш да вярваш, че светът в теб е грешно нереден и докога ще се опитваш да го побираш в нечии чужди представи за градоустройство? Може би още дълго време. Може би още малко. Още един разговор. Още един шанс. Още една чашка. Още една цигара време. Още една здравословна доза щастие, за да влезеш във форма и да си готов за планината.

Носете си усмивките

Вече не вярвам на усмивките от новите ленти. Изкуствените пози ми намигат като летен дъжд от синьо небе. Толкова еднакви и допълващи се, че сякаш образуват един пъзел от щастливо запечатан спомен. Вече не се усмихваме на някого или на нещо, а на тройните камери, които се оглеждат в очите ни и търсят ефекта на разкрасяването. Изкушаващо е да се оглеждаш в светлината на техниката. Ставаш красив, секси, магнетичен, мистериозен, забавен, какъвто пожелаеш. С лека замазка на бръчките, винтидж ефект и много наситени цветове вече си част от пъзела.

Щастието се превърна в имагинерна величина. Ако не си го показал, значи не съществува. Любовта започна да се измерва с броя „лайкове“, които сме „събрали“, с желанието да демонстрираме усмивки и безоблачни отношения. Застиваме в най-фотогеничната си поза, хванали здраво рамото на човека до себе си, за да покажем на света, че го има и е до нас, а когато мигът отмине, пускаме тази илюзия и настървено прекарваме часове в избор на най-добрия кадър. Подготвяме го за явяване в конкурс за най-щастлива двойка. Искаме да ни определят, да ни завидят, да натрием носовете на тези, които са ни „изпуснали“ и на онези, които не са запечатвали любовта ни с усмивка. Толкова силно искаме да се докоснем до любовта, че проектираме друга реалност в кадри, които преживяваме като истински, а забравяме да живеем. Толкова сме се вкопчили в желанието да споделяме всичко с външния свят, че забравяме за това, което се случва вътре в нас.

От всичките воайори и свидетели на стъпките, които правим, забравяме накъде сме тръгнали. И никога не стигаме до така търсеното щастие. Защото то не е в перфектната снимка на перфектното място с перфектния човек, нито в сърчицата, които се раздават безхаберно. Щастие е да спреш да се правиш на щастлив и да търсиш идеално пасващото парченце от пъзела. Щастие е да прегърнеш рамото на човека до себе си, когато камерите не са наоколо, да излезете на разходка и да си говорите с часове, забравили за света около вас. Щастие е да не се интересуваш от кадрираното ежедневие на околните, а само от това какво се случва в душите на най-любимите ти хора. Щастие е да погледнеш право в очите залеза и да му се усмихнеш, не през обектива, а през зеницата на кристалния си поглед. Щастие е да започнеш да се включваш в живите предавания на собствените си преживявания, а не да ги наблюдаваш на запис. Щастие е да храниш душата си с мечти и планове, а не с обърнати нагоре палци.

От толкова изпратени сърчица забравихме как да говорим на сърцето си. А то е там и чака да му обърнем внимание. Наблюдава бездарното представление на егото и мълчаливо се усмихва на наивността ни. Чака да го направим щастливо и да спрем с този житейски ексхибиционизъм. Чака да осъзнаем, че щастието обича тишината, а нещастието иска да бъде прегърнато от любими ръце, които ще изтрият сълзите му, ще притъпят болката му. Чака да спрем да плетем паяжини за тълпата от „фенове“ и да се приберем у дома под топлата завивка, където телефоните са изключени, а усмивките са истински.