Не мога да спра. А и не искам. Някои го приемат като лекомислие. Цъкат с език, когато научат за поредното ми своеволие. Мислят си наум защо съм тръгнала по този неотъпкан път. Защо не си седна на…стола и не се съсредоточа върху истински нормалните неща. Разбирам ги. Разбирам и себе си. Трудно е да си свободен, но да си затворник на собствените си мисли и преживявания. Не искам да “приседна”. Не съм сигурна накъде съм тръгнала, но съм сигурна, че искам да стигна някъде…напред.
Не го правя напук. Нито, за да компенсирам липсата на посока. Правя го, защото лъвското ми сърце ме е хванало за ръка и все ме дърпа натам, сякаш знае пътя. Понякога се запъвам, бутам в обратната посока, хапя здраво стиснатите му лапи. Но не ме пуска и продължава да ме дърпа напред. Някои ще си помислят, че съм глупачка, която не знае какво иска. Други ще изсъскат, че щом те не ме правят щастлива, никой няма да успее. Трети ще замълчат и ще ме подминат, защото нарушавам подреденото им ежедневие. Всички ще са прави. И всички ще грешат, защото никой няма да е близо до моята истина, до моя път напред.
Не искам да спра, докато сърцето ми ме дърпа в друга посока. То знае къде ще е спокойно. И търси това място за мен. Ако на това му се казва лекомислие, то тогава нека мислите ми са по-леки от въздуха. Ако на това му се казва непокорност, то нека душата ми е по-непокорна от вятъра. Не се бунтувам. Не драматизирам. Следвам посоката на сърцето си и се надявам да ме заведе у дома. Надявам се там да целуне по нослето моето игриво лекомислие и да погали по рамото моята лъвска непокорност. Защото най-сетне самото то ще бъде покорено от топлото усещане да бъде там, където принадлежи.
Благолика 